КАТО ЩЕ Е ГАРГА, ДА Е РОШАВА – 54 ДЕНА В ОКЕАНА КАТО ЗА СЕФТЕ!

This post will be in Bulgarian so my parents can finally read it! 

КАРАКА

Бях вече почти 2 години на път по света, когато срещнах Зак в Санта Каталина, малко сърфистко градче в Панама. Планът беше да продължа на север през Коста Рика, Никарагуа, Хондурас, Ел Салвадор, Гватемала, Белиз и най-вероятно да си хвана самолет към Испания от Мексико, че от там винаги има оферти. Но точно за една нощ всичко това се обърна на 180 градуса  (или по-скоро на 120, посока югозапад). От профила на Зак в Couchsurfing знаех, че той плава на яхта (sailboat) и исках да разбера повече, но и през ум не ми минаваше да се кача на такава, само това не бях правила през тези 2 години. Той ми каза, че те търсят момиче за 7ми човек от екипажа и че заминават след 3 седмици за Френска Полинезия, на повече от 4000 морски мили растояние (4798 станаха при нас с всичкото зигзачене и tacking). И само след 2, 3 часа приказки беше убеден, че аз съм подходящия човек за плаването, дори и без никакъв опит. Аз категорично отказах, все пак имах план да покоря Централна Америка, само тя ми остана. 

Но вечерта преди да заспим, вече по леглата и на тъмно, той така ме омая с историйки от различни места където са плавали, сърф, коралови рифове, баракуди, гмургане с акули, безлюдни острови, въобще места на които няма как да стигнеш освен по вода...че сутринта като се събудих всичките ми планове се разбиха на пух и прах. Приключенският ми дух беше безвъзвратно разбуден...не че някога е заспивал, но backpacking-а си е backpacking, без значение, че сменяш държавата. А да прекосиш океана с платноход е съвсем друга история, нищо че накрая щях да се върна, където бях преди година /т.е. Нова Зеландия или Азия/, но товя щях да го мисля като му дойде времето. Та така и стана, отне ми точно една нощ да реша, че искам да съм на тази sailboat и толкова бях нетърпелива, че не можех и да изчакам Зак да се върне от острова (той замина за 2 дена като kayak guide с туристи на Coiba) и пратих email на капитана на Карака, обяснявяйки коя съм, що съм, блога ми и как искам да плавам с тях. Изненадващо той отговори след няколко часа положително и бях най-щастливия човек на света (всички от хостела го разбраха). Зак също беше приятно изненадан като се върна от каяците на следващия ден, когато му казах, че съм вътре.

Та ето я и Карака, 53 фута, от Нова Зеландия, метална, моят дом за 4 месеца: 

Том, капитана, я купува за 1$ преди повече от 10 години в Хонг Конг и прекарва години ремонтирайки я и от тогава е по морета и океани, т.е. това е неговия дом. На Карака всеки прави всичко – кара я, сменя платна и въжета, чисти и готви. Когато плаваме сме на смени от по 2 часа през деня и 2 през нощта, Том не кормува, но пък ако има проблем е 24 часа на разположение, а то проблеми не е като да нямаше. Седем сме на борда, 4 мъже и 3 жени (всички около 30те), плюс Кат /котката/ и постоянните гости и музиканти и couchsurferi, които ни навестяват на пристанищата. 

Ден преди да вдигнем котва в Панама сити

Всички плащаме по 100$ на седмица, докато плаваме, но това са разходи за поддръжка – дизел, такси по пристанища, вода, сателит, абе за всичко дето се чупи, Том не печели нищо от това...Храната отделно, то си беше цяла одисея докато накупим всичко, колко курса направихме в Панама сити само – представете си количеството храна за 5 месеца за 7 човека (и 3 от тях ядат като за 6). Френска Полинезия е пословично скъпа, така че всичко трябваше да се купи от Панама, освен разбира се плодове и зеленчуци, които няма как да изтраят повече от месец (изумително е колко дълго издържат лука и тиквите, само те ни останаха накрая, но и ние не бяхме от най-бързите де). Отделно всеки си купуваше неговите си лакомства – шоколади, вафли, ядки, алкохол и т.н., че като ти се прияде нещо на борда е лоша работа. Ааа, по време на кросинга алкохола беше забранен, въпреки че всички се бяхме снабдили като за световно, но това също и с цел бартер с местните в Полинезията. Аз даже имах 2 стека цигари без да съм пушач, други цял наръч мачете, а Том имаше над 100 литра ром, който всъщност успя да продаде на цена 7 пъти по-висока от покупната.

Кат - вечния пътник на Карака

Началото беше трудно, никой нищо не ти обяснява, а се очаква да знаеш. То не бяха термини за въжета, платна и мачти, port и starboard, stern и bow, сума ти и морски възли, само като се сетя колко се упражнявах с едно въже докато ги запомня. Сигурна съм, че всички те си имат имена и на български, но аз идея си нямам какви са, нито имам възможност да проверя сега, затова ще гледам да не ги използвам тука за да не се излагам, а все пак повечето хора не знаят моряшки английски. Помня първия път като ходихме до Las Perlas – архипелаг от райски островчета само на 70 мили от Панама сити, и Том ми вика “Trim the mizzen” когато нито знам кво е mizzen, нито как да го тримна. Същото с “Ease the preventor” – гледам и се пуля и се чувствам тъпа. И на всичкото отгоре се ядосва, че не знам, при условие, че от самото начало се разбрахме, че ме взема без опит, без даже да знам дали ме хваща морска болест. Но полека лека му хванах цаката, с много гледане и питане и грешене. То и другите нямаха кой знае какъв опит, но поне имаха някакъв. Единственият ми път беше когато хоста ми от couchsurfing в Комодоро, Аржентина ме изкара за няколко часа на sailing в Атлантическия, но беше доста по-малка яхта.
Ако не друго поне морска болест не ме хваща. Микаела от Нова Зеландия беше seasick през цялото време докато плавахме. Все пак си изкара повечето смени, но забрави за готвене и чистене и спешни случаи, тя повече от 10 секунди долу при нас не можеше да изкара.

На Карака всичко е механично, т.е. няма бутончета и компютри дет да ти качват и пускат котвата, ами 4 човека го правим; същото и с платната, вдигаш, сваляш, сменяш, обръщаш, всичко на ръка; няма автопилот и радар – затова сме ние, 6 броя на смени, 24 часа някой е на кормилото и следи за други лодки или кораби; няма хладилник - забрави за месо, лед или студена бира! Мръсно и лепкаво, това ми беше голяма болка също, но бързо се отказах от въдворяването на ред, глас в пустиня; И като последен от екипажа ми се падна най-нежелания bunk (легло). В каютата, ако може да се нарече каюта пространството от 2 на 2 метра, без врата, но със завеса, бяхме трима. Моето легло беше отгоре и буквално като легна ми оставаха 20см до тавана, забрави да си свиеш колената напълно. Така че когато бяхме на котва използвах всяка възможност да спя на палубата, което всъщност ми беше любимо – бриза, вълните и звездите...

Моят люк

Един от малкото моменти на мир между мен и Кат. Моето легло е горното между другото за съжаление

Няма баня, има bucket shower – една, две кофи с морска вода и си готов; има тоалетна ама след всяко ходене е все едно си ходил на фитнес, то е едно помпане, пот и мъка. Ако не от въртене на winch – а, то със сигурност от тоалетната бицепса ми значително нарастна :), тоест сега имам такъв, че винаги съм била леко хилава в ръцете. Ама в повечето случаи вместо в тоалетната, всички слизаха на “poop deck-а“ – малка палуба на кърмата, на нивото на вълните, върху която стъпваш и там освобождаваш напрежението. Не казвам, че е най-грациозния начин да го направиш, особено когато вълните са огромни, но е начин. А бръсненето на “poop deck-а“ си е цяло изкуство, но подробностите ще ги спестя. А мъжете никога не стигаха до тоалетната, те всъщност директно скачаха във водата. И прането – със солена вода естествено, затова и си купих специални дрехи за Карака от Панама сити, за не повече от един, два долара всяка. Но някои въобще и не перяха, така че не се сблъскаха с тоя проблем.

Сега като съм на друга sailboat и като знам вече кое е нормално и разказвам на другите как е било при нас, те не могат да повярват. Всички клатят глави и казват къде си била... А то стана още по екстремно, но и дотам ще стигна.

Комбинация от торещ чай и вълна

Но пък я имаше и другата страна – звездите нощем, дори по време на смяната, ако морето не е бурно, всички са за тебе! Залезите и изгревите, делфините и китовете, и всякакви други морски създания, барбекютата на борда, еуфорията като хванем риба, готвенето по време на големи вълнения /то си е направо изкуство/, всичките изгаряния, удари, които хич не ни изглеждаха забавни на момента, но сега са весели истории за разказване, уроците по френски всеки ден заедно със Зак след неговата смяна, самоиронията ни по отношение на спартанските условия на Карака.. и цялото време на света да намериш себе си!

Колко книги прочетох....

А залези имаше доста

Зак

Кат

Първата махи-махи. Първа от многото

Друга лодка на хоризонта, голяма радост беше

С поредната книга... или френски да е..

Също така имахме 4 каяка на борда, колело без спирачки, динги без мотор /винаги сме единствените дето гребем/, 3 сърф борда, харпун за подводен риболов, даже и шевна машина, която доста често се налаташе да ползваме за да закърпим платната.. и над 500 книги.

На 15 май след едномесечно чакане на новото главно платно, най-накрая вдигнахме котва от така омразната на всички Панама сити. Отново спряхме за няколко дена на островите на Лас Перлас да се насладим на плажовете, покараме каяци и поплуваме. 

На 20 май официално потеглихме. Очакваше се да стигнем до Галапагос след максимум 10 дена, но не и Карака. След 3 седмици люшкане из Тихия океан видяхме първия остров на Галапагос. Повечето лодки спират тука, но не и за нашите стандарти. Ужасно е скъпо ако спреш по легалния начин, а по другия, Том не беше много навит. Впоследствие разбрах, че половината лодки казват, че нещо им е счупено и се нуждаят от няколко дена да го ремонтират или пък подарят на властите някоя друга бутилка и те ги оставят на мира за няколко дена. Както и да е, ние ги минахме транзит, едно от най-невероятните места на света по отношение на фауна, но не е по джоба на всеки. Аз като минах през Еквадор 6 месеца по-рано и през ум не ми мина да ида до Галапагос. Финансово, изборът е горе-долу следния: 3 месеца в Колумбия или 1 седмица на Галапагос, доста лесно решение за мен.

Галапагос. Горе-долу това беше всичко, което видяхме. Но от всички страни.
Звучи малко като "А пък татко ще ми купи колело...Ама друг път" от любимия култов филм.

От тук нататък единственото на хоризонта докато се доберем до Маркезас, беше необятния океан. Ако не друго, извадих късмет с жребия за смените - от 8 до 10 часа, който се запази до края. В началото беше перфектно, защото успявах да се наспивам без да си прекъсвам съня, после, придвижвайки се на запад, беше даже по-добре, защото в смяната ми попаднаха залеза и изгрева, само последната седмица беше малко куцо, че реално заради часовата разлика имах смяна от 4 до 6, което през нощта си е кофти, особено ако няма звезди и морето е бурно. Тогава въртиш кормилото като луд, и на другия ден даже те болят ръцете.

Пресичайки екватора, но не успях да го хвана с 6те нули

Имаше един период от 10 дена, когато океана беше невъзможен, с огромно вълнение, което ни блъскаше от едната страна на другата. Карака буквално лягаше хоризонтално на страните си и всяко иначе простичко движение, включвяше един куп маневри и...добър вестибуларен апарат. Спането също беше силно казано спане, при всичкото люлеене, скрибучене на мачтата и boom-a, плющене на платната и зловещото биене на вълните по изстрадалия hull на Карака, особено на носа, където спях аз. Понякога имах чувството, че мачтата ще се откачи и падне директно върху мен през люка.

Липсващата врата на шкафчето след моя кърт

В един такъв ден, когато се бях заела с невъзможната мисия да сготвя обяд, при поредното накланяне на Карака на левия си tack, аз прелетях от дивана в единия край на кухнята с отварачка и доматено пюре в ръка, за да се спра в един от дървените шкафове на другата страна, който буквално разбих с глава. Ама здрава българска глава, масивна дървена врата, на пух и прах я направих. Поне 15 секунди не можех да реагирам от болка, но цялата ситуация беше толкова комична, че едновременно плачех и се смеех. Люи, който проследи целия екшън от другата страна на масата, наистина помисли, че имам някакви отклонения от удара. Главоболието и огромните цицини за следващите 2 седмици не ми бяха спестени, както и белег на челото, който си ми остана.

Толкова много неща се счупиха по време на crossinga, които хич не знам как се казват на български /то и на английски там научих/. Но беше съвсем нормално посред нощ да чуеш Том да вика отгоре “Всички на палубата“ и кво да правиш, слагаш си челника и под дъжда и вятъра, сменяш платна /понякога първо трябва да го хванеш, щот се е скъсало и се вее нанякъде/, въжета и моят ужас: pole-a – метален стълб, който ползвахме да държим платното (jib-а) пълно, когато вятъра е недостатъчен да го изпълни. Та този стълб го хващаме 4 човека и се закача за мачтата и jib-a, като процедурата може да бъде доста опасна при вълнение. Веднъж след поредната катастрофа, стълба заедно с платното се откачиха и се приземи точно на носа на Карака, който женския състав от екипажа обикновено ползвахме за тоалетна, късмет че не бяхме в нужда точно в този момент.
Общо взето всичко, което можеше да се счупи, се счупи. При всяка маневра тръпнех в очакване кое ще е следващо. На мен, колкото и смешно да звучи, голям проблем си ми беше тоалетната. Аз основно я ползвах ако вали и по голяма нужда, но на края беше тотално счупена и съвета на Том беше през палубата, във водата или в кофа. Пробвала съм всичките варианти, и въпреки, че никой не ми е “на сърце“, казах ок, щом другите могат, и аз мога. Аз може да съм всичко, но фръцла не съм. Но на пристанище, извинявайте, ама всичко си има граници. Навсякъде около теб има други яхти на котва, не искам да бъда запомнена с лъснал задник на ръба на палубата, а във водата акулите ги виждаш даже отгоре, просто абсурд да скоча да акам там. Сега е чак смешно като се сетя, но тогава се молех да ми се доходи преди изгрева, че да си свърша работата от палубата тихомълком. Неслучайно като си търсех нова лодка имах две изисквания: да има работеща тоалетна и да мога да си сядам на леглото. 

На смяна. В залезния ми период

След първия месец в океана, 53 фута почнаха да стават прекалено малки за 7 човека (които не са всъщност приятели). Както можеше да се очаква, повечето кавги бяха за храна, готвене и чистене. Интересно е как в океана иначе малките проблеми и дразнения придобиват други измерения, всичко е много по-крайно и брутално, но в подробности няма да навлизам.

На 52я ден, по време на моя watch, Том се появи с бутилка вино и снакс на палубата да отпразнува и неговото най-дълго време в океана. Предишния рекорд е бил 51 дена. Хич не е зле, за първия ми път sailing, бием даже рекорда на капитана. Вместо да се пусна на някое кратко плаване /примерно класическото Панама – Колумбия/ аз се нацепих директно на прекосяване на Тихия океан. И даже без да знам дали ме хваща морска болест. Като ще е гарга, да е рошава :)!  

На 55-я ден от тръгването ни от Панама, Карака пристигна в Hiva Oa, първия от маркезските острови. Счупихме всички рекорди, сигурно легенди ще се носят за нас вече, но все пак стигнахме. Няма да ви описвам радостта и еуфорията на всички и желанието да стъпиш на земя и да раздвижиш краката и мускулите, които 2 месеца са спали. Също и желанието на всеки един от Карака да тръгне в различна посока без да срещне другите. И апетита за пресни плодове и зеленчуци, месо и кашкавал. Но и красотата на Маркезас и гостоприемството и щедростта на местните правеха връщането на лодката още по-тежко.

Устремени към сушата, 1 час след пристигането в Хива Оа

За съжаление 2 седмици след като пристигнахме в Маркезас, трябваше да си тръгна...Колкото и спартанско да беше всичко на Карака, ми се искаше да остана до края (Таити), все пак беше моята първа лодка и малко или много си я обичах. Но обстоятелствата ме принудиха да се махна преждевременно, и това беше най-правилното и всъщност единствено решение.

Маркезас.... отне ни почти 2 месеца, но си струваше усилието!

Сега съм на катамаран, със собствена стая и двойно легло, на което по навик спя в единия му край, мога не само колената да си свия, ами и цялата да се изправя. Имаме работеща тоалетна, и душ с топла вода, даже и пералня. Все още имам смени, но даже не докосвам кормилото, дори си стоя вътре и гледам филми по време на watch-a, всичко е автопилот. Разликата е като между студентско общежитие и 5-звезден хотел. Казаха ми “Научила си по трудния начин“ и са прави, но аз друг и не знаех. Затова пък сега мога да оценя всичко, което прави sailinga по-лесен....много по-лесен и по-приятен. А да плаваш е невероятно!